Някой ден
Как си, Радост? Вече мина време.
Много ли е, малко ли – не зная.
Колкото със теб да се погледнем.
Колкото със теб да се забравим.
Свиква се със всичко, общо взето.
Има обич, после няма обич...
Болката ми става безпредметна,
но добре че моя си е още.
Можеше ли да е другояче?
Щом е палачинка, се обръща –
туй е занаятът на Готвача.
Пълна къща, после – празна къща...
Щастие – чуплива керемида.
И кое по-страшно е, не зная:
вече никога да те не видя,
или някой ден да те забравя.
© Валентин Евстатиев All rights reserved.
