Някой ден...
Господи! Как за миг се търкулна животът –
сочна ябълка, изтървана от тичащ хлапак.
И преглъщам тъга, и броя невървени посоки,
и протягам ръце да го вкуся отново. Но как?
До върха как се връща отвързана бяла лавина,
как се язди жребец, дишал изгреви, пил брегове,
как се трие от ирис кръвта на залез карминен,
мълния как се ражда в съдраното вече небе?
Часове и минути, години деня ми изписваха
с думи на радост и скръб – клиширан роман.
Колко тайни изплаках без свян пред кулисите...
Колко любов разпилях? Не пожалих и грам...
Аз ли някога стъпвах по тези издайни пътеки,
обрамчили с тънка есенна плитка очите?
Аз ли съм тази, която до капка изпи дъждовете
и жадна остана? По пустините аз ли се скитах?
И сега – уловила в юмрук ветровете на хаоса –
няма как да разтворя ръце към проклетия плод.
Господи! От малка въобще не обичам ябълки,
но някой ден ще го хвана този търкулнат живот.
© Даниела All rights reserved.
