Някъде из времето
Стоях на пейката във парка
и нейде сянка отдалече
със стъпка лека – на цветарка
ума ми за момент отвлече.
Спокойна, плашещо харизматична
се носеше по своя ритъм
и светна ми тогаз`… епична
ще бъде срещата, но ще опитам.
Започна сянката да доближава,
и ясно стана ми - жена е,
жена - като че ли жарава,
но тя го знаеше...така е.
По всичко що видях личеше-
походка, поглед, бе...позната,
цигара в лявата ръка димеше,
природните стихии бяха и в краката...
Поспря за миг пред мен, мълчеше,
умислена като че ли сериозно,
достатъчно това ми беше,
направо влезе сценката венозно...
И ето как развръзката протече,
не беше кой да е, а аз самата,
онази „Аз”, която някога се врече,
че времето ще ме превърне във Жената.
© Елизабет Калинова All rights reserved.
