НЯМА КЪДЕ ДА СЕ СКРИЕШ...СКИТНИКО
Черен дъжд вали.
Хлопат гневни капки
по желязната
врата на душата ти.
И мълнии като огнени
пръсти раздират ледената
пазва на ноща.
Студено ти е. Няма
къде да се скриеш,
скитнико.
Тежки дири остави
в подранилия блясък
на утрото …И няма
къде да отидеш,
да се скриеш.
А така ти се иска
да се върнеш, да си пак
тук.
Да не пропуснеш мига,
отново да видиш,
как се събужда
небесно- синия поглед…
От небето е тази синева
на очите ми. Не разбра ли?
Те са толкова сини
и чисти…
Че щом ги погледнеш
отново,
ще изпаднеш в лудост.
Остър е погледът ми.
Справедлив. Ястребов.
Душата ти ще политне
пак в бездната...
Ще забие лудо кръвта и
ще търсиш отново
и отново
спасение.
Не бях Семирамида,
но много любови плених…
И убих...
Някога.
И им се радвах. А после
намразвах
отровата по жадните
устни…и плюех
полепналата чернилка.
Малкото останали
като теб, още
копнеят за гладните ми
пръсти,
които докосваха
и се забиваха в плътта
им.
Още се будят от раните.
И ме търсят.
Иска ли ти се, гледайки ме
право в очите,
да попиташ
…Защо ли?
© Веска Алексиева All rights reserved.
