Няма Рио
Когато сърцето скимти за доказване,
(а всичко отдавна е сторено),
се връщам при себе си скришом и ясно е,
че паднах далече от корена.
Две крачки насам, и две крачки нататък
(как тясно е в тази килия!).
На мен предстои не живот, а остатък.
И колко далече е Рио...
Броя си годините, пиша им кръстове -
надрасках си всичките зидове.
А там, невървяният път си присъства и
се пита къде съм, не ида ли.
Не мога да тръгна за Рио - самотна съм.
Сърцето ми е половина
(с присъда по-страшна и от доживотните).
И времето просто отмина.
Сърцето ми гладно скимти за доказване -
не вярва в поличби и знаци.
А в Рио не пускат онези наказани,
които си нямат близнаци.
Радост Даскалова
© Радост Даскалова All rights reserved.
