Не ме обвинявай безмилостно,
нима не знаеш след какво оцелях?
Долавям го все още смисъла,
долавям живота, разбирам смъртта.
Излъгах се толкова пъти,
или само веднъж... не разбрах,
че виждам се мътна в гнева си,
недостатъчно силна да победя.
Съзирам го ясно погрома
и не виждам в очите им блясъка.
Знам, вечно ще бъда сама, на перона
ще чакам приятелството... и любовта.
Затова не ме обвинявай и ти,
уморих се да мразя деня си,
уморих се да бъда затворник
зад решетките на неспособността на ума си
да ме утеши завинаги.
Чувствам се грешна, нестойностна
пак съм си аз и пак в самота
изгубих се, върнах се и ще живея така,
няма спасение - няма шега.