Нямам право, нали...
На баба ми
Нямам право, нали...
днес да плача на твоето рамо.
И дори от болка да искам да викам,
не мога... нали... пак сълзи да лея
пред сърцето ти старо.
Прости ми, че толкова много
отнех от живота ти.
Че посвети го на мен,
да стана човек...
Прости ми! Прости ми! Прости!
Че чак днес осъзнах
колко много от тебе съм взела.
И пак ми прости,
затуй, че не съм това, което мечтаеше,
а избрах си своя безумна пътека.
Знам, че всеки твой поглед пречупва мойте черти
и ме превръща в момичето малко
от снимките.
Помниш, нали...
Как вечер до гърба ти се сгушваше
и как се молеше,
ако Господ реши да те вземе при себе си,
и него да вземе веднага.
Помниш ли?! Помниш!
Кажи ми! Нали...
Че моят свят бе единствено ти.
Боли ме...
Че всяка част от пространство и време
така грозно вече дели ни.
И че тази умора в ръцете ти
е по моя вина...
Боли ме, боли ме, боли!
Сега мой ред е да поплача във мрака,
а ти да поспиш...
© Ана All rights reserved.
