Нямата
Спокойно! Полекичка! - подай ръка,
приседни до мен на дървеният стол.
Поеми дълбоко въздух и кажи ми
кой поръси на раните ти сол.
Изплачи се, скъпа моя
всичко ми кажи
за обиди, предателства и болки -
друг няма кой да те теши.
Сковала си се - не помръдваш,
гледаш ме с широко отворени очи,
ни глас, ни вопъл, ни стон... -
Плачи бе, момиче! Плачи!
Викай колкото можеш,
всичко наоколо строши,
скуби си косите ако искаш,
но МОЛЯ ТЕ, само не мълчи...
Така говорех в огледалото нямо,
на моя лик студен като лед.
Но и пред себе си не можа да се изплаче
образът ми безчувствен и блед.
© Natalie All rights reserved.
