О, поезийо велика
Отхвърлих те!
Бях толкова жестока.
А ти дори не ми се сърдиш.
Посрещаш ме с усмивка
и отново ме прегръщаш.
Забравих те!
Каква съм лицемерка.
За теб с години не се сетих.
Но ти ме помниш.
Дълго ли ме чака?
Предадох те!
Нима аз заслужавам прошка.
Прости ми
без много да му мислиш.
Много ли ти коства?
Обичам те!
Сега си спомних.
О, поезийо велика,
скитах се като бездомник
и отново в теб намерих аз утеха.
Бях толкова жестока.
А ти дори не ми се сърдиш.
Посрещаш ме с усмивка
и отново ме прегръщаш.
Забравих те!
Каква съм лицемерка.
За теб с години не се сетих.
Но ти ме помниш.
Дълго ли ме чака?
Предадох те!
Нима аз заслужавам прошка.
Прости ми
без много да му мислиш.
Много ли ти коства?
Обичам те!
Сега си спомних.
О, поезийо велика,
скитах се като бездомник
и отново в теб намерих аз утеха.
© Карина Кирова All rights reserved.
И наистина, колкото и да забравяме поезията, тя нас помни, защото е вътре в душата. 
