Обесени на времето
Обесени на времето висим
и цял живот измерваме с бесилото.
Житейски опит, мъдрости, сълзи,
но... има нещо странно, нещо гнило.
Уж наше е, защо ще ни душѝ,
нали само за целите ни служи,
а ден след ден, по малко ни руши
до жалък труп, пресъхнал и спаружен.
Не дишаме. От примката боли.
И вик, и песен, в гърлото засядат.
Гласът, посипан с борови игли,
брои секунди – стъпчици към ада.
Но времето е наше. Всеки миг.
(Обесените, имат ли въжето!?)
Дали и на кого принадлежи
отрязъкът, преди небитието!?
Над мярката, кой би се извисил,
за време и пространство, за да диша!?
Нашийника с безмилостни бодли
кой срязал би, без тайна сила свише!?
Покорни на невидим, строг палач,
от нас измислен, кротко се люлеем,
а примката – зависимост до плач,
ни притежава. Господ ни се смее.
© Вики All rights reserved.
