Обещах...

Опитах се да ти напиша нещо…

Но оставам самовглъбена в мислите си, безмълвна...

Извини ме, след толкова чакане –

исках само за миг да те зърна,

но отпуснах глава и… заспах.

Сънувах сън. Нейде навън съм.

Непознат град, непознати улици…

Вървя по някакъв път,

улисана в мислите си…

Никога не съм си представяла,

че някога толкова далеч ще ги пратя.

Та ти си на хиляди разстояние.

И може би в този миг също си мислиш за… мен

Та… вървя по този път… разбит,

осеян с ями, криволичещ надолу-нагоре,

сякаш някакъв лабиринт. И убиваща пустош…

Няма живинка, няма жива твар наоколо.

Усещам страх от неизвестното.

Няма кого да попитам за верния изход.

Но дълбоко в себе си вярвах – ще го намеря!

Крача твърде самоуверено!

Сигурна съм – ще те намеря.

Опитвам се да си те представя -

такъв, какъвто си може би на снимката без посвещение…

Оглеждам се наоколо -

някакви дървеса, сухи клони

и къщи с високи огради, но прихлупени покриви…

Спирам неволно пред една,

да си отдъхна.

Видях някакво копче върху врата.

И опитах да го натисна,

но… както се случва в съня – копчето не работи.

Полумрак…

Заплаках от безсилие…

Седнах пред вратата и реших да чакам…

Намерих пролука някаква.

Надникнах.

Видях странна светлина, идваща нейде отвътре.

Някакъв трепет обзе ме и облекчение…

Зачаках…

Светлинката се приближаваше към мене! О, Боже!

Някой бавно приближаваше към мен!

Ето, в сумрака – очертан силует. Чакам.

Сърцето ми бързо заби, от вълнение.

Чух нечий глас: Сънуваш!

Не виждах лице.

Не! Това беше сън наистина, но сякаш бях будна…

Поразително!

Вратата се отвори бавно и светлинката ме озари.

Та… това беше ти! Да вярвам, или да се събудя!?

Не искам! Нека сънят продължи!

Протягам ръце към теб. Докосвам те.

Премаляла от дългото, уморително търсене,

най-после открих те, в съня си…

Очите ни се срещнаха най-после,

мълчаливи и плахи.

Твоите ме докоснаха.

И вглеждайки се в мен,

навярно си зададоха въпроса:

Защо ли? Все пак ме намери…

Събудих се, а защо ли?