В очите твои
дори на пълна тъмнина
долавям огъня, но той
гори във кубче лед.
Знаеш -
те са толкова красиви.
Защо ти просто не повярваш?
Защо ли питам точно тебе?
Невъзможно е.
Как ще изтрия
тази коварна история?
От години живея.
Как ми попречи?
Как ме прекъсна?
И аз, и ти желаем
друг да е светът,
но пречим си взаимно.
Моето сърце
без тебе пак ще бие.
Но защо ръцете ми умират,
щом изместил ги е друг?
Как аз
във нечии прегръдки
пак сковавам се от студ?!
А ти
дали го забелязваш,
както аз те съжалявам?
Че не си сам,
а самотен;
че от хора
съм заобиколена,
но отново единак.
И аз, и ти
сме твърде горди,
но наяве.
Кошмар сънуваме,
а спим отделно
и гледаме към телефона
с очакване неоправдано.
Боли
и всеки в ъгъла
от другия се крие.
А вечно сме един до друг
във мислите си ние.
Кръговрат е,
болка незабележима.
Да принеса ли в жертва
аз честта?
Да се моля ли
за твоите грешки

спрямо мен?
Да отрека ли
казаното и да си призная,
че искам очите ти
само към себе си?
Устните, дъхът
и съзнанието ти
мои да бъдат:
както преди
или дори както никога.
Вече не помня
дали е минало,
или лъжа,
но отново ще го имам.
Десет пъти по-реално.
Обещавам.