Обич за глътка вино
Път. Пътища сънувам,
неземни красиви, лилави,
някак докоснати с магическата пръчка.
Либе съм, докосната от светлина,
омагьосана от небесвода.
Омайно отпивам глътка вино,
а после играя хоро.
Сън бъднувам,
скоро ще е пролет.
Зимата прехвърча,
ала засега остава,
Бяла като облак,
тъжна като ято.
Крилете ми са пеперудени,
душата в хватка с вино,
празнувам тишината на отреденото ми щастие.
Обичам те, любими!
Но ти имаш ли си име?
В калейдоскопа на мечтите
не виждам твойто име,
Може би ,защото обичта е за слепци,
готови да зарежат гоблена почти готов .
Причаквам тъмни сенки.
Каква година само!
Виното е отмора,
пълни с нова сила.
Раменете ми обгрижени,
очите заслепени.
Летя незнайно, тихо,
там, където младостта е с име.
Луди танци и имена без хора,
споделят мойте тайни.
Празнувам, но ти къде си?
Избяга тъмнина от собственото аз.
Причаква планината,
наздравица една.
Отпивам малки глътки
и моля тишината.
Но вятърът е враг-отмина-
лепкостта е тварът нов.
Загася тъжно устни,
покланя се на демона,
приемайки пак,че има Сатана.
Между виното и любовта съм спряла нежни длани.
Мълчание едно,
тревога- при сетни сили.
Засядам в клоните,
царица се наричам,
в наздравица една,
отменям сивотата.
Обичам, тържествено се вия
като смок,
падам ниско, трепетно, еднакво,
след теб, любов, ще дойде самотата!
Но никога пиянство от любов ще помня!
Защото обичта е прелетната птица.
Стъпила на земята, помни всичко.
Ти си мойта обич-
винаги неземна!
Отредена да те имам,
божествено разкривам!
© Ана Янкова All rights reserved.
