Обичал ли си някога така,
че дъх в гърдите да не ти достига,
да ти пресъхват устните в слова,
които все не стигат... и не стигат?!
Обичал ли си някога така,
че да се чувстваш волен като птица,
посрещаща във полет утринта,
зората във любов да й се врича?!
Обичал ли си някога така -
в стомаха пеперуди да преливат,
от умала докосвайки жарта,
те, всички, до едничка да умират?!
Обичал ли си някога така -
да те изгаря ревността на клада,
изпепелен... да искаш все така,
че да не чувстваш болките на Ада?!
Обичал ли си някога така,
цветята да цъфтят върху жарава -
след теб е цветен и красив света,
а чувстваш себе си - вулкан от лава?!
Пепи Петрова
© Pepi Petrova All rights reserved.