Обратна полунощна приказка
По стълбите нагоре дъх бера...
Люх, Божке! Закъснявам и ще тичам.
Защо ли точно полунощ избра?
Не съм отдавна приказно момиче.
Пантофки от стъкло не нося аз.
Не ми прилягат те на дюстабана.
Но сляпата неделя знае час,
след който гранд мома да не остана.
Бохчата ( счупих нещо ли?) дрънчи.
Удари се в последното стъпало.
Пред погледа на няколко очи
събрах това, което бе остало.
Наплюскаха се в замъка, но пак
след прием има бол, дори за мене.
Че страх ме е, преплита вече крак
конярчето с младежки буйни вени.
Започна всичко с бялата ми гръд,
надвесена над него в тъмнината.
И оттогава веч, за кой ли път,
се грижа да нахраня и душата му.
Красиво е доброто ми момче
и мляко то не хапва вече само.
Разтапям се, когато ми рече
не дойке, а прошепне с обич: Мамо!
© Мария Панайотова All rights reserved.
