Обречени ли сме?
Един приятел днес ми каза:
„Отдавна истински не съм се смял!
Тъгата ли е станала заразна
или пък може би съм остарял?
По-други са на хората лицата,
замислени, и празни, и тревожни.
Не виждам във очите им искрата,
убита е от делнични неволи“.
Замислих се… Навярно беше прав.
Нима безгрижни хора има?
Усмихват се, но само те си знаят как
душата им по мъничко умира
от лични битки и от бурни ветрове,
които сеят и цветя, и тръни!
От самота, от свои или чужди грехове,
и от света около тях, с лъжи обръгнал.
Преплели сме в душите ад и рай.
Кой път ще изберем, се питам?
Обречени ли сме в живота си докрай
без искрен смях да сме, докато дишаме?
© Даниела Виткова All rights reserved.
