Оброчище
Ако имахме с теб дъщеря,
зачената в края на август,
под небе и трънливи вълма
и в шушукa тръпчив на тревата,
в дрипав здрач на индигова нощ,
край осили от звездна пшеница,
сред постеля с конопен разкош,
и в синджирния вик на щурците...
… щях да искам да има очи,
които небето взривяват
и когато по пътя върви,
песента на длето разпиляват
– сред искрите в любовната сплав,
дето мълнии зреят и пукоти
и с която мъжете коват
на страстта си най-жарките думи…
... Всяка нощ все такъв те сънувам
с остро жило, по-остро от плуг
– ти орач в мойта жертвена угар,
с безпощадната точност на струг
издълбаваш пъртини в простора,
в който птици се пръсват с размах
на крила и любовно гъргорене.
И свистят ветровете над тях
с кратък млък на планинско усое
и с дъха на тинтява и хмел.
Как прошепна, че само съм твоя
до чертата на онзи предел,
след който светът би се свършил,
и потънали бихме в тъма,
ако няма да тръгнем към вкъщи
като вречени мъж и жена...
Но пресука ме топъл южнякът
и обърка ме с див аромат.
По тръпчивата гръд на земята
кръстопътни въздишки зася.
И не знаех – гласа ти ли чувам
или съскат ревнивите храсти.
Пусто беше, сякаш по чумаво.
Мрачно висна небето безгласно...
... И събуди ме сова сред мрака
прелетя ме над тъмна гора.
Бях в зеницата лунната капка,
във връвчицата възелът бях...
Ала своите хищни порои
ако бурята стисне в юмрук,
трите крачки ще мина към Бога
и ще остана завинаги тук.
© Валентина Йотова All rights reserved.
