Обяснителен монолог
Не бях жената, за която да умреш.
От мен омекваха ти коленете.
Ти бе готов душа да продадеш,
но твоя да съм само. Люта клетва.
А аз не можех. С болка го разбрах.
В живота си била все черен гарван,
замерван и преследван, гонен, в страх,
не знаех ласка що е. Да те парне.
Готов не бе. За дългото очакване.
А искаше ме цяла. Не попита
къде побрах моретата изплакани.
И вик за обич не видя в очите.
Ръцете ти - най-меката завивка -
не ме покриха. Галеха ме вяло.
На устните не раждаше усмивка;
душата не разбрал, поиска тяло.
През сълзите така и не можа
в очите ми да видиш бяла врана.
Не скрих от тебе, че съм „госпожа".
Такава бях. Такава ще остана.
© Мая Попова All rights reserved.
