Объркано...
Ръцете ми отново смели са,
не прикривам думите си,
защото силни са,
неземно болезнени и наивни.
На прах правя душата ти,
отново с думи те облъсквам,
толкова силна съм.
Даже не вярвах, че мога.
Лутам се из морето
като безкрайна синева
и лека полека откривам вечността.
Вървя в тъмнината
сама, безстрашна и смела,
вървя, пребродила безброй морета,
със средновековната карета пътя поела.
Буташ се ти между думите ми,
просиш си съжаление,
което няма да ти дам.
Сърцето ми сковано е
от посланието, което
предаде ми ти преди време.
Последен спомен за отминал копнеж
се явява пред мен като бреме.
Тишината раздирам с писък
така чувствен и много ранима
политам към вечността на крилата на птица,
която отлита далеко от света.
не прикривам думите си,
защото силни са,
неземно болезнени и наивни.
На прах правя душата ти,
отново с думи те облъсквам,
толкова силна съм.
Даже не вярвах, че мога.
Лутам се из морето
като безкрайна синева
и лека полека откривам вечността.
Вървя в тъмнината
сама, безстрашна и смела,
вървя, пребродила безброй морета,
със средновековната карета пътя поела.
Буташ се ти между думите ми,
просиш си съжаление,
което няма да ти дам.
Сърцето ми сковано е
от посланието, което
предаде ми ти преди време.
Последен спомен за отминал копнеж
се явява пред мен като бреме.
Тишината раздирам с писък
така чувствен и много ранима
политам към вечността на крилата на птица,
която отлита далеко от света.
© Катя Михайлова All rights reserved.
