Обърнах се, а пътят изтънял...
ОБЪРНАХ СЕ, А ПЪТЯТ ИЗТЪНЯЛ...
Сред сивия поток от кални мисли
понякога се взирам все назад –
с надеждата, че мога да изчистя
деня от фалш и глупав маскарад,
че още нейде в тъмните дъбрави
невидим ручей блика и шепти –
как никога не бива да забравям,
че бродила под крехките звезди,
вървях на пръсти, за да не събудя
ни твар, ни Бог – и сън да не смутя,
и да не вярвам в хорските заблуди,
в гласа на всяка сладка суета,
в омайните ласкателства и глуми,
в притворства и пресметнати лъжи.
Не знам какво остава помежду ни,
над нас съмнение щом закръжи?
Блажени дни на обич, без тревога,
да можех пак да се завърна в тях!
Дори за кратичкото мое: – Сбогом! –
аз – да намеря време, не успях.
Заесенѝ, в очите ми мъглите
раздиплят шал и тихото расте.
Натирен – моят смях отдавна скита
след спомена, когато бях дете.
© Валентина Йотова All rights reserved.
