Обърнала съм гръб на всичко мразено,
но май така по-лесно то забива ножът си във мен.
От мръсни пипала и тиня съм полазена
и тъна в блатото на всеки следващ, влажен ден.
Той, който е пропит с отрови на змия зарадвана,
че ти изпива живото и те оставя сух и състарен.
А лотоса дали в калта и черното ще се запази,
или и нето тя ще смие в жлъчния си плен?
Завистници, с убийство, въоръжени във главата си -
набутват те безвременно във змийския корем.
А ти, човешки и отчаяно, крещиш правата си -
пред правдата - да те спаси от сярата, на хапки разграден.
Убиват ме и давят - чуждите очи - отровни са,
прокажено разкапват в мен туй що е тлен.
А гнусотията, в завистници прииждащи, талази се -
удавя ме с бълбукащият гмеш, студен.
А лотоса, дали изгнива сдъвкан или сгазен,
или със вярата си утопична бива подлепен?
И колко още аз ще бъда мразена -
затуй, че се не влюбвам в фалша, със усмивки подплатен.