Щом във сивия тягостен ден
ме налегнат мисли проклети:
няма капка надежда за мен,
дето в мойте зеници да свети.
Няма прелест, ни вкус, аромат,
нито пърхат във мен пеперуди.
Само твърдият клисав комат,
що печели тоз, който се труди.
И мъглата погребва света:
всичко мое, което обичам.
Щом е всичко било суета,
как от нея да се отричам?
На сърцето не трябват крила;
мъдростта му в едничко се свежда:.
да дари на слепец очила,
със които да вижда надежда.
© Таня Гулериа All rights reserved.