Очилата на мама
Вечно ги губеше. После ги търсеше с дни –
в двора, до помпата, в курника и под асмата.
Очният лекар диоптъра тя да смени
често предписваше. В нас очила се подмятат.
Впери ли поглед към мене, ги вдигаше там –
върху косите чупливи, с проблясъци сиви.
Все ненаучена бях, си признавам със срам,
който не спира стомаха ми в топка да свива.
Чувах съвети безценни, чак днес го разбрах,
но инатях се, на моето исках да става.
Много години на вятъра аз пропилях,
без да призная, че майка ми била е права.
Време е вече да сложа и аз очила,
тези, с които ме гледаше често критично.
Колко наивен и глупав човек съм била,
колко ненужен и смешен отпорът комичен!
Силен диоптър Животът ми определи,
беше прецизен зад своите смръщени вежди.
Чуди се сляпа посока избирам или
пътят измамен към грешките мен е отвеждал.
Мамо, аз в твоите истини вглеждам се днес,
а очилата ти правия път ми показват.
Тихо дойде и в съня ме погали нощес.
Ти ми прости, но жестоката съвест – наказва.
© Мария Панайотова All rights reserved.
