Очите изба са
Глас,
затворен
в сребърна кибритена кутийка.
Очи,
изгризали решетките до край.
И прах от мисли
върху нощния светилник ...
Назъбено
пространството трепти
и дращи
емайлираната плоскост
от сънища
неясни.
Бинтовам ехотото на звуците
първични.
Очите
изба са на сива неизвестност,
в която
сенките
не спират да кървят
върху
мозайките помпейски...
Опирам дуло
в слепоочието на живота
и ми се иска
просто да го гръмна...
Студена
струйка лунна светлина
се стича
по безименната плоча...
Небето
се подпира в капка дъжд
и твърди са
частиците на времето,
които ни изграждат със Любов.
Гласът ми
се извива като свод
и шепне
над премръзналата пръст -
молитва тиха.
Целувам
думите
над тежкия си кръст...
© Йоанна All rights reserved.
