Ода за духа
Стоя и гледам облаците сиви на талази,
как глупаво се мръщят и мълчат
и с тъга откривам прилики омразни
между тях и хората от родния ни кът.
Някога велики войни, с история
-тъй древна като земята,
а сега превърнати в грозна ирония,
души- по-тихи от тревата...
Продадохте земята на дедите си,
вярата си впрегнахте в богове и герои- нечувани и чужди,
за да утолите егото в душите си,
опиянени от празни обещания, покварени от материални нужди.
Срамувате се да говорите езика ви - красив и сложен,
подмамени да вярвате, че чуждото ви е присърце,
невиждайки, капана тъй изкусно заложен,
обричате се да паднете пред другите на колене.
Как така се борете за свобода,
докато търпите магарета да ви стъпват по врата,
казвате, че те виновни са за ваща нищета,
докато робствено стоите под техните крака.
До кога, ах, вий, лъвове сърцати,
ще търпите да ви тъпчат в калта,
не ви ли писна да се правите на овце глуповати,
знаейки, че някога сте покорявали света.
Събудете се и рев наддайте- мощен и вековен,
да разтърси небесата, да достигне всеки глух,
да покажете на света ни- алчен и злокобен,
нестихващата воля на българския дух.
© Павел Дунев All rights reserved.
