Стои пред мен омаен лик
очите - облак тъмен в летен зной
и искам аз във този миг
при него да намеря тих покой.
Посягам към стената огледална -
посяга той отсреща - две ръце
докосват плоскостта кристална,
но лед сковава моето сърце.
И гледам го тъй близък и далечен.
Невидим път над виснали скали.
Дали на мен е той обречен
или пък ще се разделим?
© Таня Гулериа All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
imperfect
Не знам какво си. Може би усещане, че бурята и днес ще се размине. Не те е страх да ми прощаваш греш...
askme
Навярно за последно днес ти пиша... Не ми се пише вече. Вече не. Но няма как да спра да те обичам. Н...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
