Огледало, Огледало...
Огледало, Огледало, я кажи
красивата илюзия къде изчезна?
Сега си празно, нищо не виждам.
Освен странния ми тъжен образ...
Огледало, Огледало - потърси.
Потърси това, което загуби.
Без да се опитваш да ме мамиш
с някакви сънища, съвсем други.
Защото аз помня какво е било.
От малкото добро до нещастното зло.
Огледало, Огледало - погледни.
Погледни очите ми пресъхнали.
В теб дълбоко, дълбоко потънали.
Чакащи филмът да започне наново,
да е все така неповторим...
Огледало, Огледало -
към теб протягам аз ръка.
Приеми ме, приеми...
Но, но - какво е това!
Та ти се предаде!
Без битка пропадна...
И се счупи. Строши се!!!
На хиляди малки парченца
повали се върху мен.
И бялата ми рокля мигом покри
с бодливите си малки кристали...
Но болка не чувствам, нито кръв
покрива моето тяло.
Ах, огледало, огледало...
Изобщо - още ли съм жива?
Бягам, бягам без посока...
Дано сън да е това.
Сън без сянка - странна лъжа.
Нека се събудя, нека живея!
Та аз съм още малко дете...
Изморих се, нямам сили вече.
Падам на земята и виждам
райска река пред мен.
Огледало, Огледало, божествена е тя!
Жажда неописуема ме обзема.
Потапям ръцете си, а тази река
сякаш знае за моята мъка,
ала пита ме: „Ти защо си сама?”
А аз - затварям очи... заспивам.
Огледало, лека нощ! Дано се върна
там, където бях щастлива, и знай -
тогава всичко ще ти е простено...
... А защо летя, защо не спирам.
Какво... да не би да съм птица?!
Или отново и отново сънувам?
Отварям очи - виждам реката,
изпълнена със сила, с живот.
Понасяща нежния си шепот.
И до нея, безжизнено лежи
едно момиче, една сълзица.
Но - това, това съм аз!!!
Цялата обляна в кръв.
И нито следа от красивата ми
бяла рокля на кристали...
... Да... истина е! Аз съм мъртва.
Може би така е по-добре...
Сега летя към рая.
А там няма болка, нито мъка.
Просто ще съм малък ангел.
Огледало, Огледало, дано си там.
Дано отново ние да се срещнем.
Само ти си ми сега приятел...
Огледало - обещай ми, обещай,
че пак ще гледам онзи филм,
а той ще бъде сладка вечност!
© Шепот All rights reserved.
