Окаляна душа
Твърде дълго бях във канавката.
Какво като все гледах към звездите.
Едно е погледът, друго – душата.
От калните лъжи тя бе опита.
Задави се от обичи затлачени -
оголиха я. Гола я одраха.
Неразпознала подлите им начини,
допусна ги. И всичките преспаха.
И тръгваха си, сякаш нищо не е имало.
А нищо не предричаше сбогуване.
И сякаш абсолютно нищо не е струвало
поредното развратно пренощуване.
И после тя със кал си маза раните.
Втвърдиха се съчувствие и жал.
Сега ще отмъщава. Знае дланите –
издава ги засъхналата кал.
© Мартин Спасов All rights reserved.
