Окована
Тя е много сама.
И това е така непонятно
за врабчетата, дето трошици кълват от
перваза.
И за малкото зайче, за бялото коте, цветята и...
Тя е страшно сама.
Като чаша изпита... и празна.
Тя плете нощни стихове с поглед минорно унесен...
Пали малки фенерчета. Вино за двама налива...
Тишината разкъсва с най-нежната влюбена песен
и припомня си дати, в които била е щастлива.
Окована е в плен от Студа
и най-дългите вечери.
Няма сили да скъса оковите. Адски са тежки.
И погребва във себе си думи
отдавна изречени...
Тя не си е простила за всички направени грешки.
Не обича Нощта. (Самотата прегръща студено.)
Светлинките от нейната крепост угасват последни.
Най-самотната птица в света пак лети уморено
сред неканени спомени, скрити в мъглите неделни.
Тя е много сама...
И защо е така не разбира.
Преминават през нея съдби и нетрайни любови...
Колко много от мен, мен самата, у нея откривам!...
Де да можех да счупя проклетите тежки окови!
© Павлина Соколова All rights reserved.
