Страх. Умора. Сълзи. Болка. Рани. Кръв.

Те са навсякъде. Те са част от мен или аз съм част от тях. 

Вече не знам. За пореден път съм окована от теб и притисната към стената. 

Студено ми е. Не мога да си видя дъха,  замръзвам. 

Не си усещам ръцете. Виждам кръвта по пода. 

Чувам те! Идваш към мен! Не ти стига, трябва ти още нали? 

Не ти бе достатъчно. Копнееш отново да ме видиш. 

Нямаш търпение, да погледнеш в очите ми, 

за да се насладиш на страха и ужаса, които изпитвам. 

Ела! Чакам те! Чувам те! 

Вече не ми пука. Не изпитвам нищо. 

Ела! Чу ли ме? Ела! 

Искаш да се моля за милост. 

Копнеш да чуеш, как викам за помощ. 

Но не! Вече не! Достатъчно! 

Нямаш си представа, в какво ме превърна!

Вече не ме е страх! Не ми пука! 

Край! Казах! СПРИ!

Ти не си този, за когото те смятах. 

В началото се заблуждавах, че ще се промениш.

Мислех, че ме обичаш. 

Но стига вече! Това не е обич, а болест. 

Жалкото е че не искаш да се изклекуваш. Наслаждаваш се на всяка моя болка. 

Но стига толкова! Достатъчно! 

И въпреки тежките вериги и болката и кървавия под, 

аз ще се боря и ще те победя.

Ти не си ми господар! Не ти ръководиш моята съдба! 

А аз, единствено и само аз ! Слагам край! 

Ще се освободя от теб и от тези студени окови!