Октомврийски прегъната
От всички теб обичах повече
- че как се мрази, Господ?!
Ти първи тръгна си
- остави ми небе,
което да напълня
с очите на децата си.
(преднощно)
Дали ще стигне восъка?!
А зимните цветя,
а есенното вино...
А беше ми
бащата, който нямах -
на втори сложихме пет години,
откакто ти прибра (и) дядо.
Разлюбих те, когато беше
тежък в тишината.
Октомврийски черен
те запомних.
Беше сряда.
И беше мъртво, небето.
Тогава ти завърза я,
Смъртта, на шията
и каза ми:
- "Върви да се сбогуваш,
време е..."
Тогава го погребах
- сърцето си,
а беше рано,
беше есен.
Все още боса ходех
и летях,
все още обичах звездите
безболезнено.
Изсветлях.
Очите ми, черните,
карфици са
и проскърцват нощем,
когато вали звездо-падащо.
Небето излющих.
(безпръстна съм)
Паля ти свещ, Господи,
а душата ми в некролог
на вратата жълтее
октомврийски прегъната.
© Киара All rights reserved.
