Кiara (Киара)
182 300
Oct 8, 2007, 9:42 PM

Октомврийски прегъната 

  Poetry
654 0 12
 

От всички теб обичах повече

- че как се мрази, Господ?!

Ти първи тръгна си

- остави ми небе,

което да напълня

с очите на децата си.

(преднощно)

Дали ще стигне восъка?!

А зимните цветя,

а есенното вино...

А беше ми

бащата, който нямах -

на втори сложихме пет години,

откакто ти прибра (и) дядо.

Разлюбих те, когато беше

тежък в тишината.

Октомврийски черен

те запомних.

Беше сряда.

И беше мъртво, небето.

Тогава ти завърза я,

Смъртта, на шията

и каза ми:

- "Върви да се сбогуваш,

време е..."

Тогава го погребах

- сърцето си,

а беше рано,

беше есен.

Все още боса ходех

и летях,

все още обичах звездите

безболезнено.

Изсветлях.

Очите ми, черните,

карфици са

и проскърцват нощем,

когато вали звездо-падащо.

Небето излющих.

(безпръстна съм)

Паля ти свещ, Господи,

а душата ми в некролог

на вратата жълтее

октомврийски прегъната.



© Киара All rights reserved.

Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??