Опитомяване на тишината
Да се смаля до точка тишина
и тя да е достатъчна за всички –
за ровещата в кофите жена,
за стареца със детската количка.
За алчния – че никога не спи,
заспи ли – все насън брои монети,
и за сархоша с хлътнали страни,
изпил съня на хиляди планети.
Аз помня как момче със звезден шал,
с очи на мрачен и самотен орех,
дойде при мен. И след това разбрах
как хубаво е с друг да поговориш.
Да посадиш в градинката дръвче,
със залеза да се прощаваш дълго,
да разпознаеш есенно щурче,
което е загубило гласа си.
На мен остави този Малък принц
една недорисувана лисица.
И май успя да ме опитоми.
Защото се научих да обичам.
© Валентина Йотова All rights reserved.
