Орехова ядка
Безсмъртната любов не се разказва.
Прашинка бях в студената вселена
и, люспест, изгревът със златна пазва
привика ме от него да зачена.
Наля ми вино в слънчеви бокали
и сряза по средата две смокини,
Затръшна ме в росата и подпали
от зрелост натежалите лозини.
Игриво небосводът се разбъбри,
развърза се езикът му тържествен.
И тънките му розолисти фибри
разплетоха над нас дъждовни мрежи.
Ръмя навън – по-ситно от мъниста.
Тъй макове разсипват с пълни шепи
от семето си – пиперливо и сребристо,
и после в мислите до лудост шепнат.
Аз знам, че стихват всички листопади.
Но в мене зрее ядката на орех.
И щом разлисти тъмните си страсти,
дано за тази обич поговори.
© Валентина Йотова All rights reserved.
