Още ми се обича...
Самотата истерично ми крещи
да се покажа вън от себе си.
Светът за мен едва ли го боли.
Място за рани нямам от белези.
Аз иначе покой намерих, но почти.
макар понякога да ми е още страшно,
обаче ти почудо ми се появи
и отведнъж душата ми не плаче...
А казват, че пресъхнат ли очите
наред с една угаснала усмивка,
човека жив умира, не опитал
да бъде малко по-щастлив...
В живота, колкото да се обричам
на мъка, пѝсана в стихотворения,
на мене още по ми се обича
и ми се сбъдват нови въжделения...
Стихопат.
Danny Diester
23.07.2022
© Данаил Антонов All rights reserved.
