Още те чакам
Прокудени останаха мечтите,
затрупани под преспите на двора,
бездушно ги отбягваха очите,
утъпкаха ги толкоз много хора.
Тъмнината плашещо връхлита
спомените сгушени на прага
и като нощна пеперуда в миг отлита
към краските и щом свещта посяга.
За кой ли път пак моста прекосявам
между реалност и несбъднат сън,
сърцето си закотвено оставям
до онзи чакащ за "начало" дънер вън.
Зъзнеща, самотна чакам тука
празната камина да ме сгрее,
вратата отварям - никой не почука
само пламъче малко в душата ми тлее.
Времето отдавна спря
и тъгата диша във врата ми,
от блясъка до пепелта
има само шепа думи.
© Доника Стоянова All rights reserved.
