Oслепяла от обич неделя...
Тихо стъпвам на пръсти, че вън
котарак сред тревата заспал е,
мърка песничка нежна насън,
той – бродяга, от век непогален.
По кожухчето всеки бодил –
за разбойника орден сияещ.
Осемте си живота дарил,
за какво? Не ти трябва да знаеш.
Всеки белег по него е драг,
той забравил е първата битка.
Стар, проскубан и зъл котарак,
но в съня си след котките митка.
А животът девети бил бял,
същност котешка – дива и дръзка...
Сън последен в тревата заспал
и съдбата си хапе, и съска...
Утре ще го забравят. Уви.
Черна котка, а бяла повеля...
Нека спи сред добрите треви,
в ослепяла от обич неделя...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
