Oстави ме на мира
Остави ме на мира!
Ти ме викаше не веднъж да дойда.
Аз наивно тръгнах по пътя към тебе.
Беше студено, изпълнено с болка,
а моите викове още отекват в съня ми,
сплитат се, като вятър във клони,
дните ми - отронени листи,
стопяват се и остават все по-малко.
Не искам твоята игра неравна.
Не искам да чувам пак болка
в моето безсъние. Остави ме на мира!
Ще дойда, когато моята пуруша
е светулчина люлка там, не по-рано,
Искам да живея спокойно
по-малкото, което остана,
а ти - смърт, ще останеш тук само...
© Мина Конарова All rights reserved.
