Оставяш ме... Нали?
О С Т А В Я Ш М Е . . . Н А Л И ?
_________________________________________________
Оставяш ме, нали?
Не! Не ме боли...
И не можеш ме разплака.
Просто дъжд ръми.
И светулчици блещукат в полумрака.
Нявга бяхме ли щастливи?
Може би...
А дали?
Колко тръпна нежност.
Скрита в думи неизказани.
Които ти нашепвах само със очи.
И милвах с пръсти синята ти лилия.
Защо случи се така?
Знам...
Било е писано!
Да минем по два различни моста. На една река.
Свели взор. Все още влюбени. Ала орисани...
На вечно разминаване. Като срещуположни влакове.
Колкото и всъщност съдбовно да се привличахме.
Вече тръгваш си... Нали?
И пак оставам сам.
Не! Не ме боли.
А отново чувам Ангелското Песнопение.
И шума на Белите Криле...
Само дето проклетият му дъжд все така си вали.
А светулчиците вече не блещукат в полумрака.
Ето...
Виждаш ли, че ме разплака?
2010 г.
Виктор БОРДЖИЕВ
© Виктор Борджиев All rights reserved.
