Острови в душата - 20
Денят, започнал с грижи и тревоги,
успокои на ритъма си пулса.
Момчил напазарува, даже смогна
в беседката да сготви нещо вкусно.
И стаята ѝ щателно почисти,
така, че тя в бижу да се почувства.
Цветята вън, ухание разлистили,
сам въздухът целуна с плахи устни.
- Почина ли си гостенката болна?
Лекарства трябва пак след час да пие -
Момчил отправи поглед благ, доволен,
не се опита радостта да скрие.
- В беседката е станало прохладно.
Не е горещо, облаци се струпват.
Там чака ни нас блюдото грамадно,
а за десерт аз сладолед съм купил.
- Не ти помогнах, тате... - с глас виновен
над книгата Полина в миг се включи.
- Четях и леля Роси аз основно
наглеждах – криза пак да не получи.
Обгрижвана до днес така Росица
не помнеше изобщо да е била.
От блясъка на нейните зеници
Момчил отпи душевна мъжка сила.
Навън повя дъхът на бриза морски,
погали ги невинно и приятно.
Далече от очи и клюки хорски,
бълбукаше у тях сърцето лятно.
Хазяинът единствено погледна
към шумната беседка любопитно,
разбрал, че е инстанция последна,
морал следяща как се спазва стриктно.
. . .
"Не мога да заспя, та тя е тука!
На метри е от мен и ме привлича!
Удобно ли е посреднощ да чукам
аз на вратата? Не, не е прилично!"
Момчил с такива мисли се въртеше,
но гледаше да не събуди Поли.
Следобедът им също чуден беше.
Валя, но после слънцето наболо
покани ги навън да се разходят.
Усещаше се нов и приповдигнат.
А черните си мисли той проводи
далече, да не могат да го стигнат.
И Роси до прозореца отворен
се питаше сама какво се случва.
Ослушваше се. С всеки звук отронен,
тя мислеше, че ключ врата отключва.
Единствено Полина сладко спеше,
прегърнала възглавката голяма.
Сънуваше ли, истина ли беше –
усети сякаш стъпките на мама.
Когато тя над нея се надвеси,
момичето простена с глас тревожен:
Ти винаги си скрита зад завеси
и да те видя аз е невъзможно!
Морето не задаваше въпроси,
притихнало в прегръдката си лунна.
Очакваше следите влажно боси,
че сутринта ще може да целуне.
. . .
"Денят отново изгрев ще изкъпе.
Дали ще дойдат, ако ги поканя?" -
помисли Роси и със тихи стъпки
пред тяхната врата в зори застана.
Зад нея чу раздвижване, което
надеждата събуди и почука.
Вратата се отвори.: - "Ах, морето!"
запял е някой преди мене тука!
Момчил усмихнат вътре я придърпа.
По боксерки облечен само беше.
През раменете тъмно синя кърпа,
че се е къпал пръв свидетел беше.
Росица се смути, загуби дума,
започна тя да дише учестено.
По бузките – издайниците румени –
премина страх. - Не може забранено
това, което се заражда в двама
да бъде, успокой се, Роси скъпа!
Готов съм, малко ме изчакай само,
че аз преди минута се изкъпах.
- Ще дойде ли момичето на тате
да слезем на брега отново трима? -
навел се над детето си, бащата
излъчваше любов неотразима.
- Не искам, трудно спах в горещината
и предпочитам тук да си доспивам -
отвърна Поли с глас сънлив - Водата
е хладна още. Пак ли да настивам?
- Добре, сладурче, ти поспи тогава,
а ние с Роси изгрев ще посрещнем.
Не всеки може в пет часа да става.
В това не виждам, дъще, нищо грешно!
Момчил облече лек екип във бяло
и маратонки в летен стил си сложи.
Усмихнато, лицето засияло,
че е щастлив на изпит не подложи.
Излязоха те с тихи, леки стъпки.
Вратата само скръцна с изненада.
Единствено със поглед – чужда кръпка –
ги проследи моралният хазяин.
Следва:
© Мария Панайотова All rights reserved.
