Острови в душата - 25
- На тази сцена правят Аполония.
- През есента ли? Пак да дойдем искам!
- Не зная отсега дали възможен
ще бъде отпускът ми и разписан.
- Вий двама сте и казваш, че добричък
колегата е, винаги те хвали.
- Не може да се сбъдва, дъще, всичко.
Не се навивай отсега, разбра ли!
- Не съм била до днес на лятно кино.
- В града ни няма, затова, душичко.
- А този филм отдавна ли е правен?
- Попитай чичко Гугъл – знае всичко.
Росица се любуваше на двамата,
следеше всяка дума на бащата.
Говореше той честно, а измамата
изобще не познаваше душата.
Местата се запълниха. И в юни
на кино ходят морски курортисти.
Тях през деня по плажове и дюни
ще видиш, вечер – влюбени в артисти.
За Поли май не беше интересен
сюжетът и започна да скучае.
Баща ѝ бе във кадрите унесен,
ума му нещо почна да дълбае.
Усети, че ръката му поставят
на нечия ръка и се обърна
да разбере какво тук всъщност става.
Под своята той Росината зърна.
Полина, между двамата избрала
да седне, само леко се подсмихна.
Ръцете им във тъмното събрала,
напуши я смехът и звучно прихна.
На коленете детски с изненада
оказаха се те. Това стъписа
жената развълнувана и млада
и явен смут лицето ѝ изписа.
- На филма все се карат. Не обичам
да гледам аз семейните им драми.
Реших, че мога с вас да се развличам.
Но без да искам, Роси аз засрамих.
Росица я погали по главата,
не знаейки дори какво да каже.
Бащата, възхитен от дъщерята,
не смяташе Полина да накаже.
Когато после с хората се сляха
и тръгнаха към тях да се прибират,
привързаност семейна изживяха,
сърцата им един за друг вибрираха.
Полина беше толкова щастлива,
че сигурно изглеждаше накрая
как техните пътеки в лъч се сливат,
а той ги води всички към безкрая.
. . .
За Роси беше истина това, че
привличането се задълбочава.
Готова беше пак да се разплаче,
изплашена, че тъй ще продължава.
А тя, решила вече да стопира
избухналата чувственост голяма,
опитваше се сили да намира,
но осъзна – такава сила няма.
В нощта срещу деня последен скочи
събудена, трепереща в леглото.
Часовникът любезно ѝ посочи,
че още няма три, ала числото
изписано среднощ на циферблата,
я стресна още повече и Роси,
решила как да сложи в ред нещата,
през стаята със стъпките си боси
премина, светна лампата и почна
багажа си припряно да събира.
До автобуса имаше тя точно
два часа. Затова не се нервира,
и почна вече бавно и спокойно
нещата си във двете пътни чанти
с безмълвна упоритост, сякаш двойна,
да пъха, както правят емигранти.
Премина после тя през коридора
със страх, че може някой да събуди.
Огледа се навън да няма хора
и тръгна, сякаш беше тя прокудена
да бяга от съдбата си далече.
"Момчил и Поли трябва да забравя!" -
наум жената твърдо се зарече.
Но беше ли възможно да направи?
Извика си такси. - До автогара! -
изрече в унес и качи багажа.
Почувства се сама, нещастна, стара,
прегазила си бъдещето даже.
Следва:
© Мария Панайотова All rights reserved.
