Острови в душата - 26
Момчил от вчера беше неконтактен,
дори със Поли трудно той говори.
Видя, че Роси сришом пак е плакала,
душата му безмълвно се затвори.
Разбираше упорството у нея,
подбудите и мислите ѝ чисти.
Тя само с поглед можеше да сгрее
тъгата в него, стига да поиска.
Усещаше, че я познава вечно
или са били в друг живот те двама.
На чувствата стремежът бързотечен
бе утаил в сърцето му голямо
една любов, притихнала с години,
жадуваща да бъде подарена.
Той знаеше, че може да изрине
мечтите до прашинката стопени,
за да започнат двама те начисто
с жената, днес застанала на пътя.
И затова се втурна поривисто
към жаждата за щастие запътен.
Ръцете си бе сложил под главата
и гледаше нагоре към тавана,
оплетен в тези мисли за жената,
която от съдбата бе избрана.
Но после се унесе в сън и стана,
когато и Полина се събуди.
С надежда пред вратата ѝ застана,
че не отвори Роси се зачуди.
Помисли, че е слязла до морето,
но беше време вече да се връща.
Направи и разсипа той кафето,
очаквайки я пак да дойде в къщата.
Дори филийики пържени направи,
гарнирани със сладко от смокини.
Жената бе решила да се бави
и да изнерви сякаш домакина.
Излезе в коридора и вратата
на стаята отворена, че зее
видя, а там хазяйка грубовата
се тюхкаше, но без следа от нея.
Усети как кръвта нахлу в главата
и той разбра, че тръгнала е вече.
Избягала от него бе жената
и автобус я бе отвел далече.
"Тя можеше това, че е решила
на мен да каже, а избра да бяга!"
Емоцията буря бе извила
в главата и започна да го стяга
онази болка, стреса разпознала,
забравена от близо две години.
Той лесно преоткри я. Бе се свряла
у него, а че тя си е заминала
си мислеше със чувства защитени.
Сърцето му отново бе разкъсано,
надеждите му бяха похитени
и изгорена връзката им къса.
. . .
- О-хо, каква закуска си направил! -
възкликна Поли и Момчил прегърна.
- Защо ли леля Роси се забави
ще разбера и двете ще се върнем!
Но още не изрекла тези думи,
усети тя, че нещо се е случило.
- Почакай, дъще, и бъди разумна!
Почуках на вратата ѝ заключена,
не ми отвори никой, а пък после
научих аз, че Роси е заминала...
Не ми задавай никакви въпроси!
С учудване Полина беше зинала
и нищо не можа да отговори.
Посегна към закуската, но стана
и в стаята си после се затвори.
В душичката ѝ също зейна рана,
защото се привърза към жената
и ласката ѝ майчина усети,
а напоена беше той душата,
че избуяха кълнове посети.
. . .
Росица, на седалката си свита,
пътуваше, когато телефонът
ѝ извъня и глас един попита:
- Не вярвах да натиснеш ти бутона,
но ми кажи дали не съжаляваш,
че тръна си от нас така внезапно?
Ти мислиш справедливост, че раздаваш,
но знам, че болка тебе е захапала...
Въздъхна само тихичко жената,
сълзите си по бузата изтрила.
- Момчиле, нека пощадим душата.
Пожертвах чувства, но така решила
отдавна бях, да е щастлива Поля.
Говорехме и ти това го знаеш.
Преборих се със себе си и воля
от тебе искам също да покажеш...
Сега затварям и не ме търсете.
Надявам се – ще бъда аз разбрана.
А споменът за тези дни ще свети
и, знай, че скъп за мене ще остане...
Момчил удари яростно стената,
разбрал, че със съдбата се боксира.
Сърцето му разплакала, жената
самотен остров в него инкрустира.
Следва:
© Мария Панайотова All rights reserved.
