Острови в душата - 37
Мълвата, че си имат те момченце,
прехвърли бързо даже океана.
Намериха се близки на ушенце
да кажат новината на Гергана.
В началото усети неприязън,
но после в нея нещо се обърна.
"Животът им от щастие белязан
е вече! Кой ме чака да се върна?"
Роднина ѝ изпрати снимка даже
на новото семейство с малко бебе.
Тя дълго плака. Но за да покаже,
че вече не е от яда обсебена,
с подаръка за нейната Полина
изпрати друг на новото човече.
През двете операции премина
и радваше се на вида си вече.
Човекът, взел Гергана под крилото,
добър и отговорен се оказа.
Дори предложи брак. И не защото
тя искаше мъжа си да накаже,
прие – със радост, но и тъй смутена,
че от това и себе си учуди.
У всеки има жажда вкоренена
за щастие. И тези пеперуди,
усетени в стомаха, знак са личен
за пролетното чувствено начало.
Нуждаем се така да сме обичани,
когато сме белязани с раздяла,
че нощите ни съхнат като цвете,
закичено в ревера на съдбата.
Дори и някой да ви викне "Спрете!",
животът ви определил е дата
с начало на съдбовната пътека.
Това разбрала беше и Гергана.
И подписа си сложи пред човека,
за да забрави старите си рани.
. . .
Полина беше малко неспокойна.
Момчил усетил бе. На терминала
той спря колата. През проверка двойна
момичето премина. Отмаляла,
девойката си мислеше с тревога,
че ще лети сама над океана.
Понякога си казваше: "Не мога!".
До полета минути ѝ останаха.
Повикаха ги. - Хайде тръгвай, дъще! -
баща ѝ с малко хрипкав глас изрече.
- Не се страхувай! Месец – и се връщаш!
За този ден жадувам, Поли, вече!
Девойката задавено изхлипа,
но тръгна и през сълзи се обърна.
Във телефона носеше и клипа
на малкия си брат. Че ще се върне
тя знаеше, но днес ѝ беше трудно
към родната си майка да пътува.
На спомена вълните бяха бурни...
Разбираше, че опитът си струва
и затова прие. Билет ѝ прати
Гергана и очакваше Полина.
Тя първо бе говорила с бащата.
През строгата инстанция премина,
решена, че докрай ще се пребори.
Но той пътуване не ѝ отказа.
Гласът на Поля трепна, – ѝ се стори –
но после много тихо "Да!" ѝ каза.
Когато се качи във самолета,
усети, че е станала голяма.
Навършила бе скоро пълнолетие,
но и разбрала: Обичта е само
способна тежки рани да лекува
и прошка на виновните да дава.
Така оставаш жив. Не съществува
причина за упорството тогава.
През облаците слънцето изпече,
но Поля махна смело очилата.
Страхът изгони много надалече
и, прошката си пуснала в душата,
представи си, че родната си майка
отново с нежни чувства тя прегръща.
А Роси на летището я чака,
защото обичта в дома те връща.
К Р А Й
© Мария Панайотова All rights reserved.
