Островът, който реката дели на ръкави
Островът, който реката дели на ръкави...
на пост край града е - крепящ се все още
от Ботева слава, утихнала през вековете
в кораб стар, венчан за тихо пристанище.
В острова, където замръкват чакали...
отеква шепота на една каюта нощем:
"Мила ми, Венето, после Отечеството,
съм обичал най-много тебе..."
Отечество - Любов, Идеали - Смърт...
безнадеждни атоми- град, вода и канали,
енергийни полета в пътища без "после"
и небе от жици, пренасящи разстояние...
Разстояние босо, обуто в стари сандали,
прекосяващо града с краката на един луд,
носещ своето его в несвързани реплики
от звук на стар рефрен за свят без бъдеще.
© Мая Санд All rights reserved.
