От начало
А болката защо ли я държах?
Защо я кътах нейде в мене?
Какъв бе този странен страх,
измъчващ ме – незнаен и без време?
Какво ли търсех? Що се лутах
сред личности и малки, и големи?
Препъвах се, а после бутах, бутах...
не знаейки какъв ми е проблема.
Попитаха ме – "Кой си ти?",
а аз изгубих се, пропаднах.
Сред лабиринт от лудост и мечти
вървях за миг, а после паднах.
Какво съм дирил в мойто странство?
Какво съм искал да открия?
Душата ми сред толкова пространство
бе свила се във топчица хартия.
Не искам да съм сам и утре.
А болката не давам я на друг.
Не искам да се слея с мутри.
Със маските ще спра до тук!
От гняв прикрит, ах, колко исках
да кажа "Писна ми!" – и край.
Но просто щипех се и стисках,
а ползата избяга май?!
И гледам втренчено звездите,
но всъщност гледам аз назад.
Какво съм чакал? – сред искрите
да пламне огнен водопад?!
Раздавах се, не търсех и отплата.
Какво ли търсел съм тогава?
Пътувах с лодка, а греблата –
подадох ги на някой и отплавах.
И който ме разбра – разбра ме.
А аз се лутах, лутах в кръг.
Това бе просто тиха драма –
без край, въртящ се монолог.
И всичко някак си затихна.
Изчезна мрачният покров.
Във мене нещо се усмихна,
разкъсвайки железния обков.
Дали в преплетените мисли
намерих своя път напред?
Дали надеждите ми бистри
не правеха ме късоглед?
Преглътнах всичките сълзи –
солени, сладки и горчиви.
Не искам в мене да пълзи
бездушие от мисли диви!
Замижах, махнах със ръка –
не искам вече този сън.
Кошмарите – те стряскаха нощта,
но вече светло е навън...
