Проклинах думите си, с които те наричах

и те крещяха, и те напомняха, че те обичах.

Сега единственото, което остана в сърцето ми,

са кървавите пролети сълзи,

които наивно бърсаха ръцете ми,

на които опора бяха лъжите ти.

Единствено в изневяра не успя да ме обвиниш,

защото такава няма

и със съмненията си ключа към сърцето ми да смениш…

Ти винаги си бил измама.

Сега в снимката ни се взирам.

Прилика с предишната жена не намирам.

Интересно как на нея с усмивка изкуствено позирам

и прикрито болката гримирам.

След време и тази снимка като нас ще остарее -

за нас времето минава.

Любовта в гърба ни зловещо се смее,

своята смъртоносна песен пее

и живота ни на части разпродава.

Аз на нея не мога да се смея.

Проклинам я, защото тя ме отклони

от живота. Сега капка кръв не искам да пролея,

за да се окъпя пак във кървави сълзи.

Предпочитам по нейните правила играта да играя

и да остана с неизживяната мъка,

за да мога път към нова любов да си проправя

и да тегля пак на цигулката лекичко лъка,

за да може тя отново с мен да се подиграе

и да ме остави отново без дъх.

Нека от своя отровен дъх с отрова ме омае,

за да ми дари един безкраен сън.