May 11, 2008, 8:03 PM
Отчаяно
Пребродих бездиханна планината.
Студът опустоши нозете,
гладни за скитане.
Брегът се сипна. Паднаха мъглите.
Бяла пара.
На подранил гробар видях ръката
и я взех.
Дойдох отвъд обидното страдание,
отвъд ритника зад зелената врата
(зад нея винаги се смеят).
Падам...
Докосва ме коварното мълчание. Водата.
Лежа на дъното с отворени очи.
Изтича времето през редките ми пръсти.
Отчаяно,
сърцето ми мълчи...
Студът опустоши нозете,
гладни за скитане.
Брегът се сипна. Паднаха мъглите.
Бяла пара.
На подранил гробар видях ръката
и я взех.
Дойдох отвъд обидното страдание,
отвъд ритника зад зелената врата
(зад нея винаги се смеят).
Падам...
Докосва ме коварното мълчание. Водата.
Лежа на дъното с отворени очи.
Изтича времето през редките ми пръсти.
Отчаяно,
сърцето ми мълчи...
© Кети Рашева All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
-
Ами това не може да се коментира...толкова болка има тук.Прегръщам те,Кети с много обич
-
Интересно! Мисля,че не е време за отчаяние, по-скоро трябва да сме настроени филосовски.
-
Тежко ти е на душата...
-
Интересен стих! Поздрави!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
