Oтесня ми небето...
Отесня ми небето, сниши се.
Тъмни облаци бродят из него.
Скрити в далечното са звездите,
непогалени тази нощ от очите.
Клони сухи превива липата
спомен-огън разпалва жарава,
вятър задавен преглъща зората,
недоспала, пресипнала в тишината.
И покрива мъглата небето, земята,
с бели капки шумоли във липата.
Да потуши този спомен-жарава,
да притихне сърцето в забрава.
Сенки пясъчни посипват тревите,
засланени листата повяхват,
а наранени се скитат душите,
отеснели небесата проплакват...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
