Отивай си
Отивай си, не искам да докосвам
с устните си каменна студенина
на статуя, изваяна от илюзии
и восък, разтопен от лъжлива пустота...
Не искам в себе си да виждам нечия заместница,
потънала отдавна с покварената си душа
на изповедница – глуха, сляпа за обичта
подтискана ,потъваща дълбоко в мрачното съзнание...
Отивай си, не искам да усещам
с ръцете си студената целувка на леда.
Не искам да гледам и очите ти,
красиви и безумни, пълни с празнота.
Не искам да усещам допира
на симулирана от теб игра
на думи, скроени уж от самота,
подтискаща на пламъка страстта...
Отивай си, не искам да съм другата,
скрита в сенките черни - на тъмнина,
опитваща се да топли винаги сърцето ти,
но неразбрала има ли го там в гръдта?
Не искам да се чувствам сякаш, че крада
за себе си от теб моментите на вечността,
запазени в лентата на кадъра ти,
поразмазан от собствения фотоапарат...
Отивай си или оставай, ала истински:
омръзна ми от този безкраен маскарад.
Ако ме искаш истинска – обичай ме,
но мен, не грешницата на нощта...
© Виктория Минева All rights reserved.
Имам какво да пипна още ми се струва, но това ми е любимото мое стихотворение. Време за малко егоизъм 
