Отивам си
Тихо минах през вратата.
Спеше ли? Не исках да те будя!
Само за последно да те видя
и без думи щях да си отида.
Не спеше! Шепнеше! Не чух!
Потънала отново във сълзи,
очи си рееше из тъмнината,
с до болка парещи стрели.
Усети ме! Обходи мрака!
Потърси тялото с ръце,
но там бе само тишината,
като гост в твойто битие.
Не исках да те натъжавам,
скръбта да ти оставям в дан,
исках мъката за своя рана,
а на тебе любовта да дам.
Духът ми плахо те погали,
опитах с думи да те утеша,
но гласът бе част от самотата
и на стената написах ти това:
Не ме жали! Не ме оплаквай!
Не погубвай себе си по мен!
Там скрит, в нечии очи, те чака
изгревът на твоят светъл ден.
© Йордан Малинов All rights reserved.
