Отивам си
Отивам си със лятото във джоба
и капка есенна тъга в кръвта.
Убива ме безсънната тревога,
че няма да ни срещне пак света.
В сака сложих скъсани обувки,
които тичаха след теб в нощта.
По устните ми – твоите целувки
оставят бледорозова следа.
В ръцете: две–три счупени надежди
и една–две позасрамени мечти.
В очите ми, след тебе вече грешни,
разпнат идеал лежи.
Под шапката си нося бяла нежност.
В портфейла дрънкат старите ми дни.
Сълзи си взех – да имам цяла вечност,
за всеки случай – ако заболи…
Взех ли всичко? Не, не ми подавай
лачената чанта от брега.
Прежалих вече вехтите парцали,
които разпокъса зрелостта.
Прежалих и наивните си мисли
и детската походка, и смеха,
излизащ с всичка сила от гърдите.
Прежалих и вълните, и брега…
Прежалих прекалената си гордост
и думи като “Аз не съм такъв човек”.
Не знам дали за радост или жалост,
но тръгвам си жена, а не дете.
Не казвай, че е лудост, че на всичко
излишно давам нов, изгърбен смисъл.
Нали не съм аз първото момиче,
което си целувал и събличал.
Нали си беше време да порасна
и всеки през такъв етап минава.
По-силен си, по-смел си, по-готов си…
Е, хайде... скачай в сака ми тогава!
© Деница Димова All rights reserved.
